Нестинарството – езическа ритуалност и болна мистика.
Опит за православна визия
Стефан Ненчев Стефанов
За нестинарството съществува сравнително обширна библиографска литература от историци, етнолози, културолози, фолклористи, психопатолози. Богословските публикации за нестинарството в България за разлика от съседна Гърция са оскъдни. Това се отнася и за задълбочени научно-богословски разработки по проблематиката. През 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век в църковния периодичен печат у нас темата е дискутирана, вземано е отношение към нея, но не се създават традиции за целенасочено и многоаспектно изследване.
Светските, нецърковните изследователи и информатори вярно долавят и недвусмислено посочват, че нестинарката общност е принципно чужда на Православната църква във всяко едно отношение и представлява своебразна парацърковна структура. Като устойчива предхристиянска общност, тя е усвоила през християнския период външни елементи от християнския култ, интегрирала ги е в своята култово-обрядна система и ги е подчинила на паганистичната си специфика. Усвоените външни прояви на християнския култ имат периферно значение за нестинарството и са придобили характер на ритуален декор.
Основното и най-дискусионно направление на проучванията върху нестинарството обхваща проблемите за произхода на обреда, етническата му принадлежност и етимологията на думата нестинари. Посочените проблеми са дискусионни и все още не са намерили окончателно разрешение. Преобладава мнението, че нестинарството е християнизиран езически обред. За П. Славейков обредът е християнизиран тракийски, а носителите му са българи, някои от които погърчени. Гръцкият автор Хурмузиадис счита, че нестинарството води началото си древногръцката Дионисиева обредност. Проф. М. Арнаудов вижда връзка между нестинарството и "средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания", говори за "сходствата на култа към Дионис". Като има предвид сведенията на Страбон и Кастабала за играта в огън в чест на Артемида, същият професор прави предположение, че става дума за "смесен семитско-гръцки култ".
Университетският преподавател С. Кириакидис, който е и автор на статията за нестинарството в Голямата гръцка енциклопедия счита, че то произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от оргиастичната Дионисиева обредност. Привърженик е на тезата, че през Средновековието нестинарството е било познато на българите.
Изследователите отбелязват факта, че нестинарите се придържат по отношение на празниците към свой особен календар, който задава структурата-модел на обредния им цикъл. Годината се разделя на две от най-свещените за нестинарите дни. Те са тридневният празник на св. св. Константин и Елена, и тридневният празник съвпадащ с дните, през които Църквата чества паметта на св. Атанасий Александрийски и преп. Евтимий Велики (18 – 20 януари). През лятото играят в жаравата на открито, а през зимата по време на тези празници се играе в свещеното огнище, намиращо се в конака им. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово.
Още в края на 19 век Славейков, Русев и Шивачев съобщават за различията на нестинарската обредност от тази на традиционно православната. Славейков пише, че тези хора нямат празници или по-добре не ги почитат и дори работят в неделя. Празнуват само, и то с особени обредности св. Константина – 21 май, и св. Еня на 24 юни, или на Рождеството на Йоан Предтеча." Шиваров обобщава, че нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – св. св. Константин и Елена. Сведенията, събрани от Гарвалов през 1934 година в с. Българи показват, че нестинарите са "особена верска група, отделена от другите селяни". Според него способността на нестинарите се е предавала по наследство. Те постели много, но различно от православните пости, ревностно пазели празниците си, които били независими от общите празници на селото. Такива празници имали през зимата и пролетта, но особено през май."
За нестинарите Нашият Спасител Господ Иисус Христос не е живо и реално присъствие. Персонификация на реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великият баща. Във вярата им Бог и св. Константин много често се препокриват.
Св. Константин за гръкоезичните нестинари е "папус" и върховен бог, иконите му се наричат "папудес".
Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целият живот на нестинарите и на селищата в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон. В представите на огнеходците той е добър и осигурява благоденствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и когато не е обиждан. Редовно му се принасят жертви и стриктно се спазва обредността, свързана с култа към него. Във вярванията на странжанските нестинари св. Константин и Елена са носители на предхристиянската идея за божествата. Те трябва да бъдат ухажвани и славени, да получават дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава и доброто и злото и направлява човешките съдби. Счита се, името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща църковната, със свои места и постройки, наречени конаци, икони, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия район са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, "който прихванат от св. Костадин", влиза в жеравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват от потомци на нестинарско семейство. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемала овчар. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост.
При нестинарите съществува строга йерархия, запазена до днес с незначителни промени. Конакът е тяхното свещено пространство. Той изпълнява функцията на храмова постройка. Конаците са напълно отделени и независими като постройки от селската църква. Те обикновено се намират в центъра на нестинарското село. В описанието на о. Дионисий от 1903 година изрично се споменава, че обредите в тези култови сгради се извършвали от един вид жрици-нестинарки.
Конакът е храмова постройка, която е сакралния център на обредността на нестинарите. По-старите конаци, които са се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средище на общността. Според схващането на огнеходците, той е дом на Бога, в който той пребивава, и бива ритуално изнасян, за да обиколи храма, за да отиде до свещения участък с извор в гората, да посети домовете на вярващите и да играе в огъня, носен от нестинарите. (Става въпрос за изображението на св. Константин, когото идентифицират със своето божество). В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака са нестинарските икони. От църковно гледище отношението им към иконите е определяно като неканонично. То е забелязано от изследователите отдавна и е определяно накратко като отношение "като към идоли". В нестинарските икони гръцкият автор Хурмузиадис съзира очебийно отклонение от каноните на православната иконография. Една от причините той да пледира за изкореняването тна нестинарството е същественото несъответствие на езическото суеверно почитане на иконите с православните канони и специалното отношение към иконите от страна на нестинарите като към идоли.
Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът, т. е. Иконата, насочва към първообраза, т.е. към Бога. За нестинарите в определени моменти иконата е възприемана като самия Бог. Във връзка с това се извършват и съответните действия, свързани с иконите. Те се "обличат", "събличат", "мият", "пременяват" с обредни одежди, "украсяват", "връзват" с вериги, за да не избягат и пр. Тези действия са абсолютно несъвместими с православното разбиране за свещените образи. Православното благочестиво съзнание ги квалифицира като суетни и кощунствени.
Има сведения за "борби" между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. "Борбата" между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така са се сгорещявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил – пукнати глави и икони.
Иконите били неизменен атрибут на играещите в огнената жарава. Според описанието на Славейков в Цариградското списание "Ден" от 1875 година "прихванатият" нестинар вземал иконата, започвал да се клати наляво – надясно, като подскачал под думкането на тъпана. След това нагазвал в жаравата, кръстосвал я, тропайки и подскачайки. Скачането продължавало дотогава, докато той придобиел обикновеното си изражение, и започнело да му пари под краката.
По въпроса за игрите в огъня, отец Дионисий, чиито сведения за нестинарите датират от 1899 година, пише:
"След хорото около огъня се хванат се двама и като вземат в ръце опашатите образи на св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: "Ху – ху – ху, мили ми св. Константине". Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня."
Танцуващият нестинар е напълно отдаден и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречи някой, нестинарят безцеремонно го отблъсква със сила. Играещите върху жаравата имат ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговарят, че уж духът на св. Константин е у тях.
Несъмнено за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите, блага за всички от Светока. Според професор Арнаудов ролята на главната нестинарка е съответствуваща на ролята на главните жреци в езическите храмове. Те имали ръководна роля при извършването на култово-обредни действия по време на празненствата. Векилинът е друга ключова фигура в нестинарската общност. Той е пазител на неписания закон и заедно с главната нестинарка способстват да се съхрани този култ в цялост и без промяна.
Своебразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Изследователите обръщат внимание на факта, че "родина", "отечество" за тях не означава България, Странджа планина или българска Странджа планина, а свещеното пространство на обредността им. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност. Българоезичният нестинар счита съответния гръкоезичен за брат, за свой, докато българите ненестинари са чужди за него дотолкова, доколкото не се вписват в сакралното култово-обредно пространство на нестинарската общност.
Устойчивостта на нестинарските традиции намира израз в детайлизираните и строго спазвани практики, свързани с жертвоприношенията. Съществуването на оброци и жертвоприношения недвусмислено свидетелстват за паганистичната специфика на ритуалността им. Освен общоселските и родови оброци, изпълнявани публично на определени празници и места, съществуват и лични оброци. Последните са давани на сън по указание на врачка или по видение на нестинарка, която можела да съобщи кой от предците е обрекъл, но не е успял да принесе обещаната жертва. Ако в нестинарското село Кости, Бургаско някой обещаел бик за оброк на св. Илия, извършвали жертвоприношението на най-високото място на селото. Това място се наричало "курбане" и било оградено с висок плет. Често месото се раздавало сурово, загърнато в листа от растения. Пишейки за сурово раздавания курбан д-р Валерия Фол допълва, че "едно време, освен че са мазали челата и бузите с кръв от жертвеното животно, някои близвали суровата мръвка за здраве." Нещо повече, след години общуване, една възрастна жена от нестинарски род споделила с Р. Нейкова, че трябва да се "кусне" суровото парче месо "за здраве".
Някои автори споменават и за провеждането на сакрални оргии сред нестинарите, но според други няма по-сериозни потвърждения на тези твърдения. Съществуването на въпросните оргии е твърде вероятно, ако се счете, че нестинарството има приемственост от оргиастичния култ към Дионисий. Освен това е проявявало доказана устойчивост през вековете по отношение на култовите си практики и ритуали. Впрочем, съвременните изследователи на фолклора са се натъквали на факти и подробности, които не са били известни на техните по-предишни колеги и не са били до този момент оповестявани в научната литература. Тези сведения са излизали наяве при по-продължителен контакт с нестинари и по време на предразполагащи разговори. Като илюстрация може да се посочат сведенията на цитираните по-горе съвременни авторки, които говорят за ритуално вкусване на сурово месо от животни, принесени в жертва.
Често представата за светостта на местни тракийски светилища и тракийски некрополи се съхранила и до днес сред представителите на нестинарската общност. Но знанието за тези сакрални езически места е трансформирано, предавано и съхранявано в представите на съвременните нестинари чрез представата за манастир или старо християнско гробище. Нагледен пример как един тракийски долмен некропол край село Бръшлян е приобщен мислено към християнската религия чрез представата за манастир е вярването на местното население, което под влияние на нестинарите счита, че на въпросното място се е издигал манастир. Никой, обаче, не помни сградата му, нито се е съхранил спомен за други подробности, свързани с него.
Поразително сходство се открива между нестинарското огнеходство и съответните практики на огнеходство, наблюдавани в съвременния шаманизъм, индуизъм и африканските езически религии. Това е допълнителен аргумент в полза на становището за езическия произход на нестинарството.
В края на 20-те години на XX век в България се заражда и разгръща своята дейност християнското религиозно общество "Добрият самарянин", което пропагандира и популяризира редица неправославни възгледи и утвърждава практики във външния религиозен живот на своите последователи, които (практики) са чужди на православното благочестие. Поради това обществото е в конфликт с официалната църква, с представителите на духовенството и вярващия народ.
През 30-те години обществото започва да възприема нестинарската игра в огъня като "откровение свише" и работи за масовизирането на това "божие благоволение". Огнеходството и нестинарските танци се насърчават от "Добрия самарянин". Членовете на обществото се ангажират да пропагандират отделни нестинарски вярвания и да осигуряват масова публика за нестинарските танци.
Между двете общности възниква интересна и сравнително устойчива симбиоза, която в общи линии съществува и до днес. Това подтиква архимандрит Методий в издадената от него в началото на 40-те години книга: "Добросамарянски заблуди и лъжеучения", да включи отделна глава със заглавие: "Нестинарските игри – езическа бесовщина". Визирайки взаимовръзките между добросамарянци и нестинари, той пише:
"Благодарение на рекламите на обществото "Добрия самарянин", това "чудо" (т.е. нестинарските игри) стана толкова евтино, каквито са и всичките добросамарянски чудеса, че днес то може да се види едва ли не във всеки цирк и на всяко спортно игрище, а "молепсаните" от нестинарската болест се навъдиха навсякъде като гъби. Религиозно невежество с явни остатъци от езически идолопоклонски традиции и бесовщина, т.е. обладаване от тъмни сили, припадане и обезумяване – това е същината на нестинарството. Към това трябва да прибавим една нова проява: стремеж да се извлече материална облага от игрите. Наред със самозаблудата и психозата нестинарството получава облик и на шарлатания – то се оказва един такъв лесен и доходен занаят...
Кощунството, което се върши със свирене на зурли и гайди, думкане на тъпани и играене на ръченица в самите храмове (на много места), профанацията с носенето и размахването на светите икони при тия игри и най-после представянето на тази бесовщина за "Божие дело", за "чудо", за "благодат" (както в добросамарянските устни и писмени изявления, така и в самите циркаджийски афиши и реклами из вестниците на нестинарските организатори с търговски нюх), нямат нищо общо с благочестието на св. Православна църква и не търпят никакви снизходителни коментари".
Архимандрит Методий през месец юни 1940 година направил посещение в село Ново Паничарево, Бургаско, където присъствал на провеждането на нестинарски игри върху жарава. В гореспоменатата книга пресъздава срещата си с клисарката от селската църква, посветена на Св. Троица. Споделя за отношението на непредубедения вярващ човек от народа, който имайки твърда и чиста вяра, интуитивно усеща в себе си духовната същност на феномена "нестинарство". След като взема благословение от архимандрита, клисарката го поглежда с черните си проницателни очи и му казва тихо: